Джу – Джуцу

Колкото и да говорим за джу – джицу, времето винаги е малко, а и не сме казали всичко за това прекрасно бойно изкуство, водещо своите корени някъде дълбоко в древността.

Исторически процеси и влиянието им върху развитието на Джу-джуцу

Различни техники и методи на боя (борбата) без оръжие са развити в почти всички съществуващи култури, но тези умения получават специално внимание в Япония. Произхода на джу – джуцу, или боя без оръжие може да бъде проследен назад във времето на древни и митологични времена в Япония. Японските богове Кашима и Кадори са първите които използват джу – джуцу техники за да накажат извън законните (нарушилите закона) жители на източните провинции.

По скорошно проследяване на японските виждания за невъоръжените бойни традиции може да бъде намерено близо 2000 години назад когато според записките, император Суинин заповядал на двама мъже, Номи–Но–Сукуме и Таима-Но-Куехая да се борят. Номи–Но–Сукуме взел преимущество над Таима-Но-Куехая, хвърляйки своя противник на земята и тъпчейки го до смърт. В годините предхождащи ерата Токугава, Япония е била сцена на много дълги граждански войни и продължителни борби. Това било по времето когато йорой-куми-учи, форма на борба при която и двамата участници са носили брони, била създадена за бойното поле. Както такава, тя е изисквала огромна физическа сила и издръжливост. Ето защо борбата йорой-куми-учи не давала предимство за по-слабия противник да спечели победа над по-силния враг, по този начин обезкуражавала много амбициозни войни да тренират себе си в този боен стил без оръжие.

Връщайки се по този начин назад във времето не можем да не споменем и още няколко също от голямо значение в исторически план моменти. Тях ще разгледаме по-подробно наблюдавайки историческите и социални особености на времето които също са оказали голямо влияние върху оформянето и зараждането на школи по джу – джуцу и техните производни след това. Също така ще споменем исторически личности които са в основата на събитията от този период. Историята на джу – джуцу е създавана повече от преди 2500 години. Корените му са комбинация от много техники произхождащи или от Япония, или са били пренесени в нея от съседни ориенталски страни. Вярва се, че джу – джуцу може да открие своите корени от времето на боговете Кашима и Кадори както вече споменахме.
В началото, преди близо 2500 години можем да отнесем джу – джуцу и неговата философия която можем да срещнем по времето на Чоон Чу ерата (772 – 481 пр.Хр.) в Китай, един период при който техниките на боя с отворени ръце се е практикувал. Когато борбата чикура – корабе се появява в Япония през 230 г. пр. Хр., много от нейните бойни техники са били приети (включени) в джу – джуцу тренировката. От 230 г. пр. Хр. много различни школи по джу – джуцу са били създадени и това е знак, че техниките с празна ръка (без оръжие) са се практикували, дълго време с оръжие като част от тренировката на самурая по време на периода ХЕЯН (784г. сл. Хр.). Приблизително през 880 г. сл. Хр., школата по дайто рю айки джу джуцу била създадена от принц Тейджун. Периода между VIII и XVI век в Японската история бил покрит с постоянни граждански войни, и много системи по бойни изкуства бил практикувани и усъвършенствани на бойното поле. Тази тренировка била използвана за да победи бронирани и въоръжени противници в много близък бой и техниките с оръжие били създадени и до усъвършенствани.

Приблизително в 1603 г, Япония навлязла в сравнително мирен период последван от създаването на военното правителство на Токугава от Токугава Иеуасу. По време на този период познат като период ЕДО (1603 -1868 г.), феодалните граждански войни и неустановените чувства и емоции в много хора които били разкъсвали Япония за векове, започнали да изчезват формите и техниките показващи уменията на боя с оръжие, които включвали много от техниките на захват в стоийка на стиловете с оръжие. Универсални тези техники са били познати като джу – джуцу. По времето на периода ЕДО са били преброени приблизително повече от 750 системи на джу – джуцу.
В края на периода произлиза началото на реставрацията МЕЙДЖИ по време на която силата и властта на Шогуна се завръща отново при Императора като резултат на не успяла гражданска война между различни групи хора. Много самураи са придружавала Шогуна по време на войната и като резултат изгубват статута и уважението към тях след като властта била върната отново на Императора. Имперския закон указвал, че всеки прави престъпление практикувал старите методи или стилове на бойни изкуства на самураите. На самураите също така им било забранено да носят своите мечове и други оръжия. Изкуството на джу – джуцу почти изчезнало по време на този период, но все пак оцеляло защото някой майстори започнали да го практикуват тайно, криейки се или в други страни, докато забраната паднала в средата на XX век.

И така можем да дефинираме джу – джуцу, изхождайки от всичко казано до тук по следния начин:

ДЖУ – на японски думата “джу” означава “меко” или “гъвкаво”. В този смисъл то има за задача да подчертае разликите между него и останалите военни дисциплини. Много по точно обаче е втората интерпретация “гъвкаво”, която всъщност означава възможност за адаптиране към всички ситуации, по време на боя и е от особена както за борбата без оръжие, така и за боя с оръжие. “Джу” използва силата на противника за да го преодолее и я прибавя към своята.

ДЖУЦУ (ДЖИЦУ) – на японски думата “джуцу” означава “умение” или “практика”. Също така ако се погледне в по-широк мащаб на думата тя означава и “изкуство”. Това е висшата форма в която практикуващия достига усъвършенствайки се постоянно.

Принципът на ДЖУ подчертава, че всички бойни методи са били приспособени и развити от различни последователи Те са действали съобразно принципите на ДЖУ, в които война ще контролира острието на противника си чрез атака (контра) която ще бъде толкова силна, че да мине през бронята му и да го убие. Същият принцип се използва и при работата без оръжие и се изразява в това да се разбалансира противника и хвърли на земята. Термин като джу – джуцу прави този принцип на ДЖУ един от основните методи който може да бъде определен с него. Този принцип се намира в гъвкавостта и се приема по два начина – съзнателен и психически. За да използваме принципа на ДЖУ, практикуващия трябва да бъде в състояние да контролира себе си във всяка ситуация която би му поставил неговия противник.
Един от съвременните авторитети в бойната култура на Япония Вататами Киоши декларира, че Куми – учи е фактически основата на която се е създало джу – джуцу. Той отбелязва, че една логична класификация на техниките може да се направи и разбере, преди да се направи еквивалентна дефиниция на думата “джу – джуцу”, тъй като става въпрос за съвсем близки по между си системи за бой. Тази дума дава погрешната представа, че джу – джуцу е система за борба в която не се използва оръжие, т.е. система на “празната ръка”.

Принципът ДЖУ или гъвкавост е вграден в нея и понякога се разбира погрешно, като се изпускат много допълнителни концепции. “Меко” или “нежно” в този смисъл не означава “слабо”. Думата “ДЖУЦУ” свързва метода на борба с военните бойни изкуства – БУГЕЙ, които не са със спортни или естетични стремежи. Джу – джуцу в същност означава “гъвкаво изкуство”, което включва използването на противниковата сила.
През IX век техниките на захващане ЙОРОЙ-КУМИ-УЧИ станали достояние на войнската каста. Силно влияние върху ЙОРОЙ-КУМИ-УЧИ, оказала борбата СУМО, която се практикувала още преди IX век. По-късно когато самураите са се оформили като господстваща каста в Япония, тези умения на захващане станали основа на някой подобрени системи за бой от близко разстояние. При тези схватки противниците обличали предпазни доспехи. Случайно лишен от своите оръжия, хвърлен от коня, или намиращ се в такава ситуация в която не може да нанесе удар с оръжието, самураят имал нужда от метод който да му служи при близка дистанция да му помогне да се освободи, да обезвреди врага си и да го плени. Методите на захващане доминирали в битките от близко разстояние защото тези от вида ритник – удар били неефективни срещу доспехи. Всеки самурай притежава умения в техниките на захващане. При ЙОРОЙ-КУМИ-УЧИ са се използвали някой видове оръжия. Няма система за бой от класическото БУ-ДЖУЦУ (бойно изкуство), която да изисква войнът да не бъде въоръжен, затова били включени и методи при минимално въоръжение.

Видове оръжия използвани по времето на този период Едно от най – често използваните оръжия бил късият меч – кодачи. Тези методи на близък бой включвали свободно използване на удари върху виталните точни на човешкото тяло. Те били ефикасни при правилното използване на основните оръжия или част от тях в различните фази на боя. Поради това за воина било много важно да може да влезе в близка дистанция с врага и да използва по-късите оръжия, какъвто е йорой-доши (тежък нож), който е носел пъхнат в пояса си. Изисквало се е големи умения да се запази баланс и да се контролира съпротивата на врага, докато едната ръка се опитва да извади късия меч и да го забие в жизнено важна точка от тялото на противника през предпазната му броня (кат-чу).
Вататами Киоши определя разликите във въоръжението на класическите самураи най – напред, че били напълно въоръжени, после по леко въоръжени и на края без броня. Битката между напълно въоръжени войни е много близка до тази, позната ни под названието ЙОРОЙ-КУМИ-УЧИ – борба на захващане за бронята. Този тип захващане се явява втори път при ког-соку (борба при воини въоръжени с лека броня), и трети път – при куми-учи (битка на двама бойци в много близка дистанция без защитна броня). От техническа гледна точка т.н. джу – джуцу системи се разделят на тези три главни категории на близък бой, посочени по-горе, в които се използват захвати. Но тъй като бронята била на мода и се е носела до средата на периода ЕДО, съществували форми на куми-учи които станали основа и на класическото джу – джуцу.

Други влияния в развитието на джу – джуцу Съществуват и други влияния в развитието на джу – джуцу. Китайското влияние се усеща в историята на джу – джуцу от школата която основава китайския сановник Гемпин-Чин познат още като Гемпин (Чен Ян Пин – 1587-1674). Роден в Китай, по късно като натурализиран японец е живял в Овари (днешна префектура Айчи). За него се говори, че е преподавал на трима японски ронина (самурай без господар) в ЕДО три тактики, а не методи на китайското бойно изкуство цюан – фа. Ронините Фукуно Шигироемон, Муира Йяиемон и Исогай Джиродзаемон по-късно основали школи, в които джу-джуцу било една важна част от преподавания от тях материал. Някой път се преувеличава като се твърди, че тези отношения между Гемпин и самураите са довели до създаването на джу-джуцу и че като такова то е китайски продукт. Историята и записките показват, че форми на джу-джуцу са съществували и се използвали, още преди Гемпин да отиде в Япония и преди неговото раждане. Джу-джуцу само по себе си е японски продукт. Това разкрива и факта, че тримата самураи са имали опит, който са придобили в други вече добре обособени школи, преди да основат собствени стилове по джу-джуцу. Нито един летопис не отрича, че Гемпин е дал много важен принос към развитието на техническите аспекти на боя без оръжие по време на периода ЕДО, засягащ по-специално джу-джуцу. Но както още няколко бойни изкуства и това било пренесено на Азиатския континент от японците, като основният национален аромат бил запазен.

Борбите и стиловете, при които не се използва оръжие се разклонили в различни училища (школи). За много от тях има малко надеждни записи, дори пазени от техните създатели. По този начин става много трудно да се достигне до техния произход. Някои казват, че развитието на борбите без оръжие се базира на техники внесени от Китай. Основани на надеждни източници, други вярват, че развитието на невъоръжените бойни стилове е местно за Япония и не се основава на чуждо влияние.

Древни школи сподпомогнали за развитието на клласическото Джу-джицу

Каквато и да е страната на спора, следващите школи, които ще посочим са само някои от повечето добре познати школи, които водят началото си от този период:
1. Такеноучи – рю е било създадено от Такеноучи Хисамори, роден в Хага, село в провинция Мимасака. По време на медитация в манастира Санномия през юни 1532 година, той заспал след интензивна самостоятелна тренировка. Според традицията, Ямабуши (планински воин), член на религиозната класа, който често пътувал из Япония преподал няколко техники за обезвреждане на Такеноучи. Ямабуши (планинският воин) също така го убедил в преимуществата на малките оръжия срещу по-големите такива. Такеноучи нарекъл този стил Когусоку, и изкуството все още съществува и до днес след многото поколения майстори.
2. Кито – рю е било създадено от Терада Каноемон, прислужник на Киогоку Тандо-но-ками. Той първо научил невъоръжени умения на боя от Терада Хейдзауемон, който бил учител във Фукуно – рю, школа създадена от Фукуно Шичироемон. (Фукуно Шичироемон, заедно с Миура Йоджиемон и Исогай Джиродзаемон, учили кемпо при Чин Гемпин, китаец, който пътувал до храма Кокушоджи в Азабу и Едо, по време на късния период от ХVII век). След като усъвършенствал своите джу-джуцу умения Терада Каноемон открил своя собствена школа, която нарекъл Кито-рю. В този стил се набляга най-вече на хвърлящите умения. Също така в катите (самостоятелни форми срещу въображаем противник) се набляга на особеностите на хвърлящите техники.
3. Шибокава – рю . Създателят на Шибокава – рю Шибокава Бангоро е бил трениран в бойните умения без оръжие от Секигучи Хачиродзаемон, синът на Секигучи Джушин. След като развивайки огромна опитност в уменията си, отворил собствена школа в Едо.
4. Йошин – р ю. Има два различни източника за произхода на Йошин-рю.
а) Първият е за създателят му Миура Йошин, доктор в Нагазаки. Убеден, че физическите болести били в резултат на дисбаланс между използването на ума и тялото, той развил няколко техники за обезвреждане, вкарвайки неговите принципи за разрешаване (преодоляване) на този дисбаланс. Двама от неговите първи последователи установили техни школи след неговата смърт, които се наричали Миура – рю и Йошин – рю. б) Вторият източник посочва Акияма Широбей, също лекар от Нагазаки за създател. Докато учейки медицина в Китай, той също така изучавал няколко “те”, или “бойни трикове”, и също така много различни техники на реанимация (каппо). След като се върнал в Япония, Акияма започнал да преподава неговия боен стил, но бил недоволен от малкия брой техники. Решен да докаже своите бойни умения и развие по-широк кръг от техники, той се оттеглил в манастира Темманго в Цукуши за няколко месеца да медитира и търси вдъхновение. Била е сурова зима, и Акияма наблюдавал как пада снега върху земята пред храма. Той забелязал как здравите клони на дърветата наоколо често се чупели и прекършвали под тежестта на събралия се сняг. Обаче, едно по-слабо върбово дърво било способно да избегне това, тъй-като неговите клони били гъвкави. Гъвкавите клони се огъвали след като снегът, който бил върху тях станел повече. По този начин позволявайки им да “изхвърлят” снега и да се върнат в първоначалното си положение, вече освободени от тежестта. Акияма бил толкова впечатлен от това, че той основал неговите нови бойни техники на този принцип, давайки на неговата секта (школа) име Йошин-рю, което означава “школа на сърцето на върбата”.
5. Кушн-рю е било създадено от Инуе Кагакацу. Но неговия внук Инуе Нагаясу (познат като Гумбей), бил толкова опитен в джу – джуцу, че често се е заявявал като първоизточник на Кушн-рю. Този стил отблизо приличал на Кито-рю. Това е така, тъй като Инуе Нагаясу известо време е тренирал при Такино – бивш ученик от Кито Рю. Главната квартира на Кушн-рю е Едо станала много популярна.
6. Тенджин-шинио-рю е било създадено от Исо Матаемон, прислужник в клана Кий. Роден в Мацузака в провинция Изе, той учил при Хитосуянаги Орибе, майстор на Йошин-рю. След смъртта на неговия учител той учил при Хомма Джоемон, който бил много опитен в Шин-но-шинто-рю. Убеден от неговия боен опит, че победата изисква умело изпълнение на атеми – изкуството на удряне по витални и уязвими точни по тялото на противника. Исо Матаемон използвал атеми при създаването на негов собствен стил. Той го нарекъл Тенджи-шинто-рю, чието име произхожда от частите на двете школи Йошин-рю и Шин-но-шинто-рю.
7. Шинто-мусо-рю Въпреки, че главно обръща внимание на работата с меч и други оръжия, Шинто-мусо-рю също включва много допълнителни изкуства в неговото начало. Шинто-мусо-рю е било създадено от Гонносуке Кацуйоши през ранните години на периода Токугава. Третият наследник на школата Мацудзаки Кинуемон Цунекацу добавя Итацу-рю-хождо-джуцу (връзванес въже) и Иккаку-рю джутте-джуцу (изкуството на палката) в Шинто-мусо-рю биографията. В по-скорошни години, японската полиция, променя много от Иккаку-рю джутте-джуцу техниките за нейните Кейбо-джуцу (полицейско изкуство с палка) практики. Въпреки това основните техники са подобни, целите и практиките на Кейбо-джуцу техниките са модифицирани така, че да могат полицаите по ефективно да контролират заподозрения с минимум травми и същевременно да го подчинят на всяка цена.