САМУРАИТЕ В ДРЕВНА ЯПОНИЯ

daruma_clip_image002

Самураите се появили в Древна Япония през VІІІ в. като една от четирите основни класи на тогавашното общество. Родоначалник на термина “самурай” бил митичният принц Ямато, за чиято сила и смелост се носели легенди, именно тези качества били характерни за самурая. Идеализирания образ на всеки член от тава военизирано съсловие включвал в себе си готовността да умре по всяко време в полза, защита или по желание на господаря си, да не изпитва страх, но единствено съжаление, както и да презира материалните блага.

Появата на т. нар. защитници на Япония била тясно свързана с конкретната политическа, икономическа и социална обстановка. Тя от своя страна обуславяла нуждата от създаването на военни опълчения, които изиграли огромна роля в японската историческа действителност след издигането им на политическата сцена като важен фактор в края на ХІІ в., когато назрели условията за установяване на специфична военна власт. Нестабилността в страната можела да бъде ликвидирана само от професионална въоръжена сила, а причините за дестабилизация на държавата се коренили в конфликтите между манастирите и светските земевладелци, съществуването на йерархична система на частната поземлена собственост, отношенията в която вече не можели да бъдат контролирани чрез механизмите на съществуващите държавни структури. До началото на Хейанския период (794-1185 г.) японската армия била организирана по китайски образец, тя била наборна и с изключение на робите всеки здрав мъж трябвало да се запише в нея или да замени тази повинност с друга като войниците се издържали сами, ето защо императорската армия не само не била мотивирана, но и била разпусната през разглеждания период, което довело от своя страна до силното ограничаване на властта на самия император. В борбата с племената от неяпонски произход от северната част на о. Хоншу и с въстанията на преден план застанали военните опълчения на влиятелните провинциални родове, които били предпочитано средство от императора за прекратяване на размириците. Членовете на влиятелни аристократични родове, които живеели в близост до Киото и заели важни постове в управлението на държавата наемали телохранители, които изпълнявали полицейски функции в императорския дворец и в околностите му. Именно тези телохранители наричани “сабураи”, т.е. “слуги”, предшественици на познатите днес самураи, постепенно си спечелили сериозно влияние, ползвайки се от преимуществото да бъдат единствената въоръжена сила в района на столицата, осигурявайки защита и извоювайки си политически позиции чрез сключване на подходящи бракове като постепенно натрупали повече власт, от тази на управляващите аристократи. Някои от кланове по произход били земеделци, принудени да се защитават от изпратените от императора държавни лица да управляват земите им и да събират данъци, други били постъпили на служба в провинциалното управление младши членове на императорското семейство и аристократи с нисък ранг, които натрупали земя. Много от тях имали дългогодишна практика и притежавали военни умения , и за да защитават владенията си и да разширят властта си, най – влиятелните от тях организирали собствени военни отряди, в които се включвали, както специализирани във военното дело аристократи, така и хора от простолюдието.
Политиката на императорите довела до ръст на частните владения, с което се стабилизирала икономическата база на големите аристократични фамилии и пътят към политическа децентрализация бил открит. През късния Хейански период най – влиятелните от самураите се установили в близост до столицата като изпълнявали военна служба в полза на държавата при вътрешни безредици или като телохранители в семействата на знатни аристократи, което им помагало да проникнат и в двора. Най-голямото издигане на самурайското съсловие било свързано с установяване на шогуната, който по своята същност представлявал военно – феодална система на управления, при която императорът изпълнявал церемониални функции, а реалната власт принадлежала на шогуна, чиято длъжност се предавала по наследство. Шогунатът като военна административна система бил основан от Минамото Йоритомо през 1185 г. и бил познат в Япония под името бакфу. Характерна негова особеност била липсата на разделение между законодателната и изпълнителната власт, между административните и военни органи. Административният апарат се намирал в ръцете на военното съсловие буши. Господарите на по – малки териториални владения се заклевали във вярност на висшестоящите, които разполагали с повече земи, а в замяна на верността си самураите били възнаграждавани с поземлени владения, които разпределяли между наследниците си. В историята на Япония съществували три шогуната и всеки един от тях бил свързан с идването на власт на определен самурайски род, чиито членове носели титлата “шогун”. Всеки от шогунатите е наречен или по името на съответния род шогуни, или по наименованието на селището или частта от него, избрано за негов център: шогунат Минамото (1192-1333 г.) с център Камакура, шогунат Ашикага (1336-1573) с център квартал Муромачи в Киото, шогунат Токугава (1603-1868) с център Едо.
След ХІ в. от самураите не се очаквало само да са добри войни, но и да са образовани, носенето на двата меча била изключителна привилегия само за тях след като по време управлението на Тойтоми Хидейоши (1582 -1598 г. ) било забранено на всеки, който не е самурай да носи каквото и да било оръжие. През близо 250 годишното управление на династията Токугава (1603-1868 г.) във феодална Япония цари мир. Висшите феодали- даймьо (също самураи) били държани в подчинение благодарение на т.нар. санкин котай – закон на заложниците, според който даймьо се задължавал да живее заедно със семейството си в столицата при шогуна, а през останалата част от годината да надзирава владенията си, оставяйки семейството си в столицата като залог за доброто си поведение.
Самураите през време на големия мир на Токугава остават в голямата си част безработни, тъй като тяхната единствена професия била войната. Мнозина започнали да упражняват други професии – търговци, селяни, занаятчии или монаси. Други отворили училища, където преподавали на други своите умения в боя. Така се появили самурайските школи по бойни изкуства. Често се случвало самурай да загуби работата си – обикновено служба при някой благородник и тогава се превръщал в ронин – буквално “човек вълна”, носещ се без посока като морска вълна. Самураите без господар често прибягвали до непочтени методи за преживяване като разбойничество и грабежи. През ХVІІ –ХVІІІ в. протекъл процес на постепенно разпадане на самурайското съсловие, а с реформите Мейджи от края на ХІХ в. самурайството било ликвидирано. След създаването на модерна, организирана по западен образец армия, на практика било ликвидирано положението на самурайското съсловие като единствена въоръжена сила в държавата. Неговите представители запазили само някои от привилегиите си и взели участие в изграждането на модерна Япония. За съвременни наследници на самураите в днешна Япония се считат хората от т.нар. Якуза- престъпните организирани групировки. Наричат ги още кабуки-моно, в превод “лудите”. За кабуки-моно се говори още в древността, когато имало групи от шумни самураи, които се държали арогантно, предизвиквали безредие и паника сред населението, говорели на характерен жаргон, носели различни прически и дрехи от стандартните за времето си, и носели по-дълги от обичайните мечове.
“Бушидо” или “пътят на войната” е средновековния кодекс за поведение на даймьо и японските самураи по време на шогуната Токугава. Той бил формулиран още през Камакура, но бил записан през ХVІ в. в произведението на Цунетомо “Хагакуре”. Заимствал норми от дзен будизма и конфуцианството кодексът акцентира върху добродетели като твърдост, самопожертвователност, самодисциплина, храброст, твърдо понасяне на болка и придържане към прост начин на живот. Бушидо е морал, етика, а петте елемента изграждат основните критерии на обществото: “джин” означава морал, тоест любов; “ги” е дълг и отговорност; “рей” – етикет; “чи” -мъдрост; просветеност, а “шин” – доверие. Липсата дори само на един от тези елементи прави човека непълноценна личност. От всичко това обаче не следва, че пътят на самурая означава сляпо изпълнение на задълженията и механично следване на дълга. Идеята за дълга и отговорността пред своя род и клан, пред паметта на предците и пред идното поколение трябва да се оформи като резултат от упорита работа върху самия него, дълбоко осмисляне на различни учения, иначе казано – като връх на духовния му растеж.
“Пътят на самурая” изисквал още вярност към господаря, признаване на военното дело за единствено занятие, достойно за него, извършването на задължително самоубийство, наречено още сепуку, когато честа му е опозорена и пр. Самураите много държали на своето въоръжение, когато навършило тринадесет години, всяко момче от самурайското семейство преминавало през специална церемония, на която му връчвали меч вакидзаши, давали му име на възрастен и то ставало самурай. Първоначално войните на Ямато се сражавали с меч и нож като ранните японски мечове копирали китайските образци, по – късно задължителните за война оръжия станали късият и дългият меч, а ножа също се запазил. От ХІV в.носенето на два меча станало задължително за всеки самурай. В японското общество мечът се смятал за душа на самурая, разбирането се оформило през ХVІІ в., когато станало традиция семейства от военната аристокрация да си разменят изкусно изработени мечове като подаръци. Японските войни били въоръжени още с лък и стрели, като в различните ситуации стрелецът избирал специална стрела, с копия, боздугани и железни тояги.
Японските бойни доспехи се появяват още през V – VІ в. и макар съставени от множество части, свързвани и закрепяни помежду си с кожени или копринени шнурове не тежали повече от 12 кг.и осигурявали по – голяма свобода на движение, а освен това гъвкавата броня покривала тялото на война. Употребата на доспехи станала масова след ХІІ в., когато при изработването им започнало да се използва повече желязо и се превърнало в традиция всеки самурай да притежава доспехи като по – заможните се снабдявали с пълния вариант т. нар. йорои. Те били предназначени за тежкотоварните конници като в горния си край бронята била изработвана от солидни железни плочки, покрити с кожа, а в долния – от отделни сегменти. Доспехите включвали и специални защитни елементи за рамената , врата, защитен ръкав за лявата ръка, набедреница от желязо, плетени гамаши, ръкавици за стрелба с лък, изработени от еленова кожа и ботуши от меча или тюленова кожа. Част от цялостната екипировка бил шлемът, задължително допълнение било металното ветрило. Често доспехите йорои били покривани с текстил и цветен лак, което заедно с разноцветните шнурове и закрепените на гърба флагове позволявало да се различат своите от чуждите войни. Комплектът завършвал със защитно наметало, защитна броня носел и бойния кон.
Самурая е наречен буши – воин. Японските писмени знаци са йероглифи и като всеки йероглиф има самостоятелно значение “бу” съдържа два елемента. Единият означава оръжие, а другият – спирам, прекратявам, т.е. йероглифът е комбинация от две значения – създавам мир, а следователно занятието на буши – воина е да брани мира и с тази цел той калява тялото си, овладява до съвършенство бойните техники и отдава всичко на своя господар. При опозоряване от загуба на битка, но съхранил живота си, японският воин възвръщал честта си чрез т. нар. сепуку- японско ритуално самоубийство. Ритуал, при който самураят се промушвал с меча си през точката “хара”, която се намира на два пръста над пъпа, и раздвижвал меча, за да проникне въздух в прореза. Понякога в още наричания харакири ритуал присъствал и втори човек – “кайшакунин”, който обезглавявал боеца, за да прекрати иначе невероятно мъчителния ритуал. Да бъде някой “кайшакунине огромна чест, може да бъде всеки, но в повечето случаи бива изпращан от Шогуната специален човек за тази дейност. Изпращани са били кайшакунини, за да накажат провинил се “даймьо”, когато бъде убит и неговите самураи също трябва да го последват в “мейдо” (отвъдното). Технологията е проста и жестока. Облечен в траурна одежда – бяла на цвят, смъртникът подготвя своя предсмъртен стих, в който обяснява какво е преживял и за какво съжалява, след което разгърдва горната дреха и разкрива корема си. До изпълнителя на сепуку понякога има свидетели и „секундант“, кайшакунин, чиято роля е да го обезглави в нужния момент, за да прекрати мъките му. Острието е пречистено с вода и обвито в оризова хартия, тъй като кръвта се смята за нечиста. Смъртникът си прави прободна рана, след което – напречен разрез надясно. Вади острието и, опционално, прави втори разрез, този път надлъжен, надолу. Жените имат своя разновидност на харакирито, наречена джуго. Разрезът, който те правят, е в областта на гърлото. Преди церемонията завързват глезените си. В наръчника за самураи “Хагакуре”, авторът Цунетомо споменава за различни видове сепуку, като цуйфуку и джунши. Всяко от тях е предизвикано от различни причини. Предателство на господаря към идеологията, предателство към господаря от подчинения, провал или грешка, които водят до безчестие на рода, на който служи самурая. Отношението на самурая към смъртта, неведнъж възпявано в литературата и потвърждавано с исторически примери, съвсем не е било нещо изключително за населението на Далечния изток, защото:
“Буши-до – пътят на войната – означава смърт.Когато можеш да избираш между два пътя, избери този, който води към смъртта. Не разсъждавай! Насочи мисълта си към пътя, който си избрал, и върви!…” (“Хагакуре”). В същото време, носейки службата си, самураят трябвало да проявява постоянна бдителност, наблюдателност и пресметливост. Обаче и храбростта, и верността, и благородството на самурая са основани на слепия фанатизъм, който свежда високите стремежи до нивото на чисто механични действия: “Никога не трябва да се замисляш кой е крив и кой прав, кое е добро и кое лошо…” Умението да се абстрахира от заобикалящата го суета, от прозата, от жестокостта на военния живот се ценяло високо от самураите, а способността да се съзира “вечността в чашката на цветето” от най-ранна възраст се възпитавала у юношите и девойките от родители, учители, въобще от цялото им обкръжение. Подобно на китайските класици такъв начин на живот, при който човек, дори на границата между живота и смъртта, може да се наслаждава на красотата, бил наричан в Япония фурю, което означава вятър и поток. Подобен мироглед създава неизменното възприятие за живота като “вятър и поток” във всичката му ефимерна пълнота. Най-съвършено въплъщение на тази философия става широко разпространеният сред самураите обичай да съчиняват, преди да умрат “прощално” стихотворение, най-често в жанра на пейзажната лирика. Именно в смъртта идеолозите на самурайството откриват допълнителен източник на сила, почти свръхестествена мощ и едновременно с това – гражданска добродетел: “Пътят на самурая означава безпрекословно подчинение на смъртта. Понякога дори и десет противници не могат да надделеят над един-единствен воин, твърдо решен да умре. Великите дела не могат да се вършат в нормално душевно състояние. Трябва да станеш фанатик, да бъдеш обхванат от страстта към смъртта. Основни за самурая са верността към господаря и синовната преданост, но единственото, което му е наистина нужно, е пълна от-даденост на смъртта. Ако я постигне, верността към господаря и синовната преданост ще дойдат сами”.
Оскърбилият добродетелта трябвало да умре,а не съумелият да я запази също трябвало да умре. Това е било също толкова нормално, колкото и изгревът на слънцето, и настъпването на нощта, колкото всеки природен закон. Затова кръвното отмъщение и масовото избиване на вражески войници са били също тъй естествени за самурая, както и масовите самоубийства след поражение или индивидуалното харакири. Всяко ново убийство на бойното поле стимулирало личната храброст на самурая, а врагът се превръщал в пасивен стимул към смелост. Добродетелта според самурая представлявала сложен конгломерат от морални постановки, на които вече се спряхме доста обширно. Открит остава само въпросът за ролята на личността в тази морална ценностна система.
Японските изследователи смятат, че за база на цялата традиционна етика на японския народ служи идеята за “отплата за благодеянията”. Оттук водят началото си всички йерархически връзки и взаимоотношения между хората. В космологичните възрения на всички племена от далечно източния регион Вселената се възприема като един гигантски организъм, рожба на животворната биоенергия, безкрайно делящ се на несметно количество части, образуващи всевъзможни органични и неорганични съединения. Човек, представлявайки такова съединение, не може да съществува, без да влиза в съединения от по-висш порядък от рода на семейство, род, клан, държава и по-нататък, съответно – Азия, свят, Вселена. Човек е създаден от съединения от висш порядък и е сред създателите на своите потомци и подчинени. Такива са, най-общо казано, постулатите, общи за шинтоизма, будизма и конфуцианството. Членът на подобен световен порядък трябвало да бъде благодарен на всички свои “създатели” – родители, предци и божества на рода, висшестоящи, господар, още по-нататьк – на императора, като на начало, обединяващо нацията и на неговите божествени предци, формирали Вселената. Шинтоиската доктрина за “държавата като едно тяло” (ко-кутай), чиято глава се явява императорът, се допълвала от конфуцианското учение за “световното семейство”, където класическата триада – небето и земята, създатели на човека – подчинявала верижно всички звена на социалната структура.
На практика пътят към осъществяване на “дълга на благодарността” за самурая минавал през следването на петте класически “постоянства”: хуманност, справедливост, благ нрав, мъдрост и правдивост. Всички тези добродетели според конфуцианския канон са били призвани да регламентират петте най-важни отношения: между господар и слуга; между баща и син; между мъж и жена; между стари и млади и накрая между приятели.
Самурайският морал предявявал към буши сериозни изисквания за изпълнение, развиващи абстрактни етични положения в стройна практическа система. Преди всичко воинът трябвало напълно да се откаже от лични блага. По-нататък той трябвало да се възпита в дух на саможертва в името на дълга. Личността, обладана от духа на саможертва и усвоила закона на честта заедно със закона на хуманността, е била длъжна да насочи всичките си сили към постигане на всеобщо благо в рамките на своя род, клан и т. н. Тук се задействал принципът за взаимна защита и подкрепа.
Във всяко свое действие самураят трябвало да се съобразява с висшата справедливост и честност, което, разбира се, е било утопия в онова време на коварни интриги, заговори и междуособни войни. Идеалите на “Буши-до”, макар да се определят преди всичко от апологията на фанатизма, по принцип се различават от идеалите на обикновеното сляпо подчинение. Дори отличното боравене с оръжието, неподплатено с духовно развитие, не можело да докаже личните достойнства на самурая. Самурайската доблест трябвало да се проявява не в надменност, не в празно самохвалство и безогледна сляпа храброст, а в упорита ежедневна работа над себе си, в сериозна шлифовка на майсторството и стремеж към издигане в по-висока степен. Станалите нарицателни за самурая гордост и надменност като че ли противоречат на принципите на “Буши-до”, но класическите трактати определят гордостта като един от основните елементи на самурайската чест. Гордостта и самоуважението на самурая е трябвало да се проявяват не само в храбростта по време на бой, но и в твърдостта, проявена в обикновения живот. Не е чудно, че при феодалната кланова система, където благополучието на буши и на целия му род изцяло е зависело от благоразположението на сюзерена, сред петте човешки взаимоотношения, основното е връзката между слуга и господар. Преданията за знаменити самураи и литературните произведения, в които истината често се преплита с измислица, изобилстват с примери за тържество на васалния дълг над родствените и приятелски връзки. Сюжетът за заколване на собствения син (дъщеря, внук) заради спасяване живота или честта на член от семейството на сюзерена е много разпространен и е безсмислено е да се описва радостта, с която самураи са принасяли живота си в жертва на олтара на великия закон “гири”.
Самурайското съсловие извървява дълъг път на развитие. Зародило се като опълчение от телохранители през VІІІ в., то успяло да издигане своите позиции през ХІІ в. и да се наложи като единствена въоръжена сила в Япония до края на ХІХ в. От зората на своето съществуване самураите следвали т.нар. “Бушидо”- морален кодекс, който чертаел техният път и определял нормите им на поведение. За буши дълг и единствена възможност да следва пътя била вярната служба на господаря, която от своя страна можела да бъде гарантирана единствено чрез овладяването на тайните на бойните изкуства и посредством тях – на тайните на мирозданието, на хармоничното единство между Небе, Земя и Човек.